5 юни, 2017

Галин Стоев, Явор Гърдев и Мирослав Христов за „Дневникът на един луд“

„Как навлиза в настоящето един спектакъл? Чрез отговорите на съвременния човек, живеещ днес – в постистинния свят, където да заместиш реалността с фикция се оказва детска игра.“

Галин Стоев, режисьор

„Дневникът на един луд“ е пътуване в едно разграждащо се подсъзнание, което не се задоволява да бъде само това на Попришчин. Изключително съвременният код на актьорско присъствие всъщност разказва състоянието на света и пълната му дисфункционалност на персонално, интимно ниво. Освен великолепната работа със звука, трябва да отбележа удоволствието от това да бъдеш свидетел на едно чисто, мощно и интелигентно актьорско присъствие. Във време, в което от нашите сцени обикновено се крещи, а актьорите основно се ползват за произвеждане на паразитен шум и банален смисъл, срещата с изпълнения като това на Тамаш Керестеш е равносилна на шок.

Явор Гърдев, режисьор

Впечатлен съм от това, което e направил Виктор Бодо като режисьор. От години съм голям почитател на представленията на „Крeтакор“ от периода, когато те работиха с Арпад Шилинг, и когато съществуваше всъщност театър „Кретакор“. Радостен съм, че човек от тази трупа е направил подобен спектакъл, както и че той самият има такова развитие като режисьор. И по специално „Дневникът на един луд“, тъй като той е режисьор и актьор, но и човек който се занимава изцяло със звука на това представление, тоест с въображението му практически.

Подобна работа със звука, т.е. с пеене, с бийтбокс, с ритъм и едновременно с това пълната концентрация в материала да бъде удържана през цялото  време, и с всички параметри на спектакъла, бе постижение за мен. Музикалната интервенция е направена напълно органично и ми се стори като провокация на много, много високо ниво. И разбира се, начинът, по който е защитена актьорски – защото другото може да бъде измислено, но то трябва да бъде защитено актьорски, трябва да бъде изиграно както трябва. Това изисква много голяма концентрация. Не само концентрация, но и много силна енергия на присъствието.

Мирослав Христов, поет и драматург

 

На пръв поглед „Дневникът на един луд“ на унгарския режисьор Виктор Бодо е просто една от добрите сценични реализации по познатата повест на Гогол. Предполагам през последните сто и петдесет години  такива има и със сигурност са повече от една.

Съществуват достатъчно доказателства за качествата на това представление. Актьорът Тамаш Керестеш ловко се е промъкнал под кожата на чиновника Попришчин и пълзи като червей в неговите забранени плодове. Оттам освобождава съскащи фантазмени копнежи по един (не)възможен рай – сдобиване с власт и, разбира се, със сърцето на любимата. (Тогава чиновникът Попришчин ще престане да бъде никой и от плът и кръв ще се появи онзи другият, въображаемият). Шизофренната сценография на кривата стая и звуковите решения чрез дигиталния миксер уплътняват вътрешния свят на героя и показват отблизо загубата на неговата личност и сбогуването с реалността. Попришчин се превръща в краля на Испания, а лудницата, в която е настанен, е самата Испания.

И тук някъде въпросът, поставен или загатнат от Гогол през далечната 1834 г., за лудостта, която ходи по хората и света подобно на изначално грехопадение, изисква своя отговор от настъпващата между репликите тишина. С нея се отваря и „вторият“ поглед към спектакъла. Той оправдава съществуването му до този момент – поставен в рамките на непрестанното възпроизводство, пък било то и с нови форми/похвати, на театрални представления по класически творби, неуспяващи да преминат границата на настоящето.Ето няколко примера за подобни отговори: „Да, Попришчин е кралят на Испания. Сегашният крал е рептил, управляван от масоните“; „Не, Попришчин не е кралят на Испания. Не вярвам, че Испания има крал“; „Не, защото аз самият съм Попришчин. Истинският Попришчин  е просто измишльотина на Гогол“.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *