Режисьорът Йордан Славейков за „Три сестри“

Всеки опит да се пише за този спектакъл е предварително обречен на неуспех. „В началото бе Словото, и Словото бе у Бога“ –  в този библейски цитат от Евангелие на Йоан е като че ли заключена същността на драматичния театър. Има драматург, който пише, актьори, които произнасят, и публика, която чува изреченото.

Руският режисьор Тимофей Кулябин на пръв поглед е извършил твроческо самоубийство лишавайки актьорите от силата на Чеховия текст. Само на пръв поглед. Още в първата минута от началото на сценичното действие силата на  решението актьорите да не произнасят нито дума от текста на Чехов, а да комуникират помежду си посредством руския език на глухонемите ме порази. Не в смисъл на ах-кане и ох-кане, а в смисъл на тоталното ми въвличане, поглъщане от случващото се.  Гледах четиричасовия спектакъл на Новосибирския театър „Красньiй факел“ с възторга на дете, наистина попаднало в приказка.   В края на  първо действие от тази театрална прожекция имаше кратък антракт, в който режисьорът обясняваше защо и как заедно с актьорите са стигнали до това решение, спомена нещо за социален експеримент. Мен това не ме интересува. За себе си имах ясно и точно тълкуване на решението му. И ти е простичко, и гениално. Олга, Маша и Ирина не само са отделени от Москва. Лишени са от нея. Завинаги. И, завхърлени тук, в дълбоката руска провинция,  далеч от всичко и всички, които обичат, са спрели да говорят, онемели са. Ще са неми, докато не се върнат в родния град, т.е. завинаги. Споменах за възторг. Една част от мен все още е такава- възторжена и вярваща в театрални чудеса вече почти седмица след като гледах прожекцията по време на „Световен театър в София“.  Всички, които са я пропуснали в София, и във Варна в рамките на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ има за какво да съжаляват. Аз съжалявам, че все още не съм гледал постановката на живо.

P.S. Довършвам този кратък текст с ясното съзнание, че е, че съм неспособен да предам и една хилядна частица от онова, което гледах. Довършвам го и с нещо като прозрение: В началото бе Театърът, после чак дойде Словото.