Винаги съм се чудила как Чехов измисля своите персонажи. Какво се случва в съзнанието му, когато размишлява например върху образа на Соня във „Вуйчо Ваньо“. Излизайки на сцената, Андрю Скот създава впечатление на човек, току-що събудил се, мотаещ се из апартамента си. Той си приготвя чаша чай, пали цигара, заема определена поза, отмества главата си и заговаря като претенциозна дама, която изпитва някакво недоволство и е особено напрегната от хората, които развалят рутинното ѝ живеене. Изведнъж той започва да си играе с топка, а гласът му леко дрезгав и твърд, като на мъж разсъждаващ върху озадачаващи теми. Всички тези действия създадоха у мен усещане, че за миг виждам Чехов на сцената, разхождащ се из къщата си и формиращ първата сцена на „Вуйчо Ваньо“

Познанията ми, свързани с театрални представления върху руския драматург, се свеждаха до големите спектакли с по няколко актьора на сцена. Никога досега не си бях представяла, че негов текст може да бъде изигран само от един актьор. Изпълнението на Андрю Скот във „Вуйчо Ваньо“, според мен, създава най-добрия прочит на пиесата, който някога съм гледала.
Магията започва още с влизането на актьора. Нямаш престава кой е този образ, ако си чел пиесата, ще знаеш кои са персонажите от първа сцена, но все пак тръпнеш в очакване на голямото начало. Чуват се щракване на запалка, първи реплики. Морийн и докторът са пред нас. Още с първите два персонажа Скот ясно и изразително очертава специфичните характеристики на Морийн и Майкъл. Режисьорът Сам Йейтс поставя сценичната адаптация на Чеховата пиеса от Саймън Стивънс, в която всички имена са променени на английски. Тази промяна премахва руското влияние в пиесата и изгражда съвсем различен контекст, насочен към общоевропейското мислене. Интересна разлика е, че Александър Серебряков не е професор, а е представен като съвременен кино режисьор – „generation defining film-maker“.

Важно е да отбележа малките детайли, с които си служи актьорът. Той не претоварва с елементи, които да набелязват отделните персонажи, а само с опипване на лицето, промяна на погледа, на стойката и мястото в пространството, зрителят моментално се ориентира кой говори в този момент. Едно от нещата, което ми направи силно впечатление, се случи още в първата сцена. Типично за Чехов е да представи още в самото начало всички герои и техните особености. Скот успя да изобрази събирането на тези герои в една стая и дори създава усещането за задух. Нагнетена атмосфера, все едно си в миниатюрна стая, в която са струпани ужасно много хора. Интимната сцените между Хелена и Майкъл и Майкъл и Соня за мен бяха триумфални. В тях е събрано всичко онова, за което Чехов говори – несподелената любов, пропиленият живот, загубата на време, хората, които не се изслушват и голямата болка от осъзнаването, че цял живот си се самозалъгвал. Привидно създаваш усещането за качествен живот, но отвъд това си личи, че просто си изгубил всичко. В сцената между Хелена и Майкъл Скот ни показва болката на двата персонажа само и единствено чрез погледа си. Точно както когато поглеждаш в очите човек, когото много обичаш, и без да ти е казал каквото и да е, знаеш, че нещо се е случило.

Това за мен е един от най-Чеховите спектакли, които съм гледала някога. Виждаме вътрешното нещастие и трагедия на всеки персонаж. А монологът на Соня, звучи още по-близо, още по-истински. Сълзите ми не спираха да се стичат, а усмивката от доволството, което изпитвах гледайки този спектакъл, не ме напусна нито за секунда.

Анита Ангелова, театровед