Редакторката на портал Култура, Людмила Димова, в анализ за постановката „Власт и съпротива“ по романа на Илия Троянов.

Романът на Илия Троянов „Власт и съпротива“ излезе на немски език през 2015 г., година по-късно бе преведен на български, но не намери своето място в сърцата на читателите, нито на критиката. Германските читатели се оказаха много по-подготвени да го приемат, критиката – също (според сп. „Шпигел“ той е „подарък за немската литература“). Обясненията за това отхвърляне са в широк спектър: от трудното приемане на писателите с български произход, пишещи на друг език; през нежеланието или неудобството да се говори за комунистическото минало; до категоричната диагноза: „Много поколения в тази страна не разбраха никога какво е свобода“. Това изречение от книгата чухме от сцената на Народния театър, където постановката „Власт и съпротива“ на Шаушпил Хановер и Дойчес Театер гостува на 18 и 19 юни, в рамките на Световен театър в София.

„Преводът“ на езика на театъра е на чешкия режисьор Душан Парижек, в ролята на главния герой, дисидента Константин Шейтанов, е Самуел Финци – и двамата са от поколението източноевропейци, които са били свидетели на промяната през 1989 г., и също като Илия Троянов не хранят илюзии за нея, по-скоро я смятат за „революция менте“, която не промени властовите отношения. По време на дискусията в Гьоте институт на 19 юни Самуел Финци дори призна, че не е бил съгласен „Власт и съпротива“ да се играе в София, защото няма да срещне отклик.

Неговият герой е анархист, направил опит да взриви паметник на Сталин през 1953 г., арестуван и измъчван. Противник му е Методи Попов, офицер от Държавна сигурност, който е провеждал разпитите му, след 1989 г. –бизнесмен, в ролята – Маркус Йон. Сара Франке и Хенинг Хартман влизат в останалите образи. Главните персонажи майсторски очовечават двете крайни политически позиции в „битката за наратива на миналото“ (Илия Троянов). Правят го в една „верига от сцени на доброто и злото“, както се изразява режисьорът. В основата на сцените са редуващите се вътрешни монолози на двамата герои в романа.

Шейтанов е олицетворение на съпротивата – преди 1989 г. и след това, описва житейския си път по следния начин: „затвор, лагер, затвор, психиатрия, затвор, лагер, универ­ситет, черноработник по строежите“. Самотен затворник в собственото си минало с натрапчивите му спомени, морален съдник на режима. Търси досието си, което ДС е прочистила, защото без него все едно не е съществувал като свободен човек. На другия социален полюс е мъчителят, който иска да прикрие миналото си, за да продължи да дърпа конците във висшия партиен съвет, човек без угризения на съвестта.

Конструкция с формата на куб се врязва в първите редове от салона (сценография Душан Парижек), актьорите влизат в нея и тя се превръща веднъж в асансьор, после килия за разпит, стая от дома на Методи или кабинет на конституционен съдия. В дъното зад платформата са масите за чакащите артисти и реквизита. Публиката е свидетел на цялото „задкулисие“, на процеса на смяна на ролите – алюзията с политическата сцена не е случайна.

Скоростта на смяна на ролите е бърза, държи въображението на публиката будно и понякога предизвиква смях – само за миг събеседникът от човек се превръща в куче. Находчиво се включват с музикални пародии една туба и тромпет. Впрочем сарказмът и иронията са силната страна на тази постановка, те идват от писането на Троянов, което разчита на парадокса, но в голямата си част са театрално изобретение. Самуел Финци играе пантомима, блъска се в невидимите стени на държавните структури, Маркус Йон е речовит циник, с нюх за манипулации – типичен герой на нашето време. Умело се изплъзва от опитите на Незабравка Михайлова (Сара Франке) да го накара да признае, че е неин баща. Хенинг Хартман в една от ролите си – на кандидат за фирмата на Методи, държи демагогска реч, каквато би могла да се излее от душата на не един днешен политик. (Този персонаж не съществува в романа, но думите му са взети от там.)

Книгата е жанров конгломерат, често звучи публицистично, вписва в корпуса си автентични документи на ДС и панорами на десетилетията след 1944 до 2007. Всичко това не би могло да получи театрална проекция. Досиетата на ДС обаче са визуализирани на петнадесетина екрана – по-големи и по-малки, в които сякаш се оглежда миналото на Константин. Една от сцените, заложена в текста, дори намира по-адекватно развитие в постановката – на тържеството за рождения ден на Методи Попов бившите офицери от ДС се дегизират като жертви, които са измъчвали. Методи попада в ситуацията на измъчван и не може да я понесе. Усещането за физическа нетърпимост се предава на зрителя.

Действието се пречупва през три времеви призми: комунистическото минало, граничната 1989-а и циничното настояще. Тъкмо в това настояще Методи Попов легитимира офицерите от ДС като „социални механици, отговорни за информацията“, извършващи патриотично дело. В условията на зле работеща демокрация, контролирана от такива като него, не му е трудно да реабилитира своята институция като най-ефективната. В същото това настояще Незабравка се отказва да търси истината за своя баща и продължава живота си като съпруга на бивш функционер.

Константин Шейтанов и Методи Попов са си нужни един на друг. И двамата са параноични, и двамата са жертви на миналото си, едва ли бихме искали да се идентифицираме с тях. Затова бих казала, че книгата на Троянов е повече за ума, отколкото за сърцето, тя действа като сонда, спусната в непрекъснато възпроизвеждащите дискурси на тоталитарния режим и манипулациите, на които оставаме подвластни.

Неслучайно в немската книжка към представлението е цитиран кратък откъс от изследване на Алайда Асман върху техниките на забравата: радикално изличаване, прикриване, скриване, премълчаване, пренаписване, игнориране, неутрализиране, отхвърляне, изгубване. Можем да ги открием в постановката, още по-добре в реалността, която живеем.

Людмила Димова