„Ваня“ на Сам Йейтс е не просто находка, а озарение – проф. Людмил Димитров за „Вуйчо Ваньо“
Живеем в театрален свят, сътворен от Чехов. Драматургията му като необходимост, като вдишване и задържане на дъха. Проекция на вътрешната ни реалност, населена от повече индивидуалности, всяка от които отразява нас самите, самия мен. „Вуйчо Ваня“ като интимно саморазкриване на един-единствен човек, разкроен на свои неподозирани ипостаси – светли и тъмни: сенки от миналото и силуети от настоящето.
Човекът-пъзел, опитващ се да (пре)подреди в невъзможна картина-утопия, тоест не толкова да намери, колкото да потърси изход от натрапеното му / ни битие. Нямаме нужда от общуване с никого, преди да сме опознали менталните си двойници, обитаващи собствения ни интериор.
„Ваня“ на Сам Йейтс е не просто находка, а озарение. Режисьорът прониква в пластове на „сцените от селския живот“, които никой досега не е изваждал наяве, при това с помощта на самия драматург. Първите колебливи стъпки в поетиката на този приковаващ спектакъл са паралелни на прохождането на самия Чехов опипом в тъмните коридори-конвулсии на все още формиращия се сюжет, сюжета-замисъл. В един момент актьорът се отделя от автора и двамата започват да диалогизират помежду си (по-често опонирайки си), да опитват, да връщат, да променят като в креативен репетиционен процес, докато не постигнат естественост и убедителност. Неусетно актьорът става „режисьор“, поставящ собственото си битие през даденостите-ограничения на времето, пространството и средата, доколкото тъкмо тези времепространство и среда определят какво да остане, какво да отпадне и какво да се промени от оригиналния текст, за да придърпат фабулата максимално (и терапевтично) към зрителя.
Оригиналността на откритията тук не е във формата, малко или повече предвидима, а в онова, което избликва от историите, конфликтите, самопризнанията, необходимостите на мултиплицирания персонаж. Защото парадоксът в проумяването на „Вуйчо Ваня“ е тъкмо в това, че през единствения актьор се разкрива множествеността и се разбива представата за „наложеното бездействие“ у Чехов. Независимо до какъв край довеждат ходовете на участниците, променят ли нещо, разместват ли пластовете, те са презаредени с активност. Всеки действа, опитва, прави огромни гафове, амбицира се, съжалява… Непосредствен генератор е стаената сексуална енергия на тялото, която пуританската душа – за радост – не успява да потисне напълно. Душевният привкус към експлозията на тялото придава сладникав еротичен импулс на случващото се и затова тъкмо тялото побързва да се освободи от сантимента, който му е противоестествен, тоест противочеховски.
Бутилка от водка Smirnoff като далекоглед.
Едно тяло като две обладаващи се тела.
Пиано, което свири само.
Сцената като ментален интериор.
Пушката, която в края гръмва, без да уцели.
Неподражаем Андрю Скот в Играта Чехов.
Неподражаем Чехов.
Людмил Димитров
- Categories:
- Световен театър в София 2024