„Бурята“ на Виктор Бодо, в превод на Адам Надашди, продължи около деветдесет минути без антракт — почти с час по-кратко от класическата версия. Това сгъстяване сякаш целеше да ускори темпото и да засили бурята от визуални образи, като същевременно държи в ясен фокус централните теми на пиесата: свободата, себепознанието и прошката.

Впечатляващата начална сцена с бурята в спектакъла „Бурята“, режисиран от Виктор Бодо и драматизиран от Анна Вереш, предложи отчетливо съвременен прочит на Шекспир. Заедно елементите на музиката, костюмите, осветлението и сценографията изградиха богата аудиовизуална среда.

„Бурята“ не е просто историята на Просперо; тя е полифонична мрежа от преплетени разкази, почти музикална в своята конструкция, достигаща до размисъл за живота, изкуството и самия театър. Компресирането на тази сложна вселена неизбежно поставяше на изпитание яснотата на спектакъла, особено за зрителите, незапознати с оригинала, които лесно биха могли да изгубят ориентация в лабиринтния разказ.

Бодо изгражда „Бурята“ като жест на трансформацията и парадокса. Още от първите мигове неговият подход беше ясен: визуалната буря функционираше като театрален шок, потапяйки публиката в свят от звук, движение и призрачни образи — пространство на вътрешна турбулентност, където всичко е в непрекъснато изменение. Нищо не беше сигурно — нито реалното, нито илюзорното. А има ли по-подходяща среда за изследване на тази нестабилност от самия театър — изкуството на двойствеността par excellence.

Особено впечатляващо беше превъплъщението на Бенце Кьоня-Ютьо в Калибан. Актьорът, който напълно заслужено получи наградата на Асоциацията на театралните критици за поддържаща мъжка роля,эсъчетаваше гротеската с хумор, както и физическата експресивност с деликатност. Неговият Калибан се люшкаше между чудовище и дете, между ярост и уязвимост — фигура, която в прочита на Бодо се превръща в огледало на човешките противоречия.

Като цяло „Бурята“ на Виктор Бодо беше изобретателно и дръзко сценично предложение — пореден смел опит класически текст да бъде преосмислен чрез изразните средства на съвременния театър. Спектакълът предложи моменти на истинска визуална и емоционална красота и още веднъж потвърди жизнеността и авантюристичния дух на режисурата на Виктор Бодо, която очевидно не се страхува от експеримента.

Савас Пацилидис за списание Critical Stages