Бунтът на машините
„Жизнено пространство“ не е просто уникален стил, в който „театър, пантомима и танц се събират в едно“. „Жизнено пространство“ не е цирк, не е акробатично шоу със сложни трикове и фокуси, нито с евтини циркови скечове за деца и баби. Наистина изключително рядко би могло да се наблюдава подобно „майсторско техническо осъществяване“ на такова сценично произведение на изкуството.
В „Жизнено пространство“ съществува един отстранен, но проницателен поглед върху физическата комедия. Малко е да се търсят аналогии с опитите на популярния през 20-те години на миналия век Бъстър Кийтън или пък с Чаплин, въпреки че действително режисьорът и идеолог Якоп Албом се вдъхновява от нямото кино. Малко би било и да определим спектакълът като форма, защото тук е на лице по-сложна структура, съставена от много и различни по същество елементи от театралното поле.
В конкретното пространство на тесния хол, който служи и за спалня, и за трапезария, и за тоалетна се събуждат двамата симпатични аутсайдери (Рейнир Схимел и Яник Хреуелдингер), които явно са абсолютно адаптирани към своя дом, така че нищо да не им липсва. Част от предметите в стаята изпълняват двойна функция – леглото е пиано, а хладилникът – библиотека. Всяко действие е изчислено, премерено проигравано хиляди пъти. Това е ежедневието на двамата съквартиранти, а светлините над тях преминават от ден в нощ и отново в ден. Не е ясно дали заради нуждата от домашна помощница или просто от липсата на женско присъствие двамата сподвижници изобретяват кукла, която би трябвало най-малкото да се научи да полива цветята им. Безжизнената новата обитателка обаче (брилянтно пресъздадена от Силке Хундертмарк) много бързо оживява, насища пространството със собственото си присъствие и безусловно нарушава цялата постигната до този момент хармония в дома, внасяйки хаос и бъркотия.
Въпреки крайните, фарсови и „животозастрашаващи“ ситуации, в които попадат персонажите, те не продумват нито дума. Вместо тях музикантите от Alamo Race Track, които на пръв поглед се сливат незабелязано с обстановката, насищат „жизненото пространство“ с песни и мелодии, на моменти дори със зловещи електрически семпли, отразяващи изключително точно поведението и настроенията на всички присъстващи на сцената.
В края на сценичното действие целият житейски хаос, в който се забъркват изобретателите, достига колосални размери, почти като в кошмар, от който излизане няма, а уж вратите и стените започват да се въртят и отварят. Пространството от конкретно и ясно добива неизчерпаеми размери, а от новите входове и изходи се появяват нови копия на оживялата свърхенергична кукла.
Спокойствието настъпва едва когато тапетите на стаята се свличат на земята, а зад тях се разкрива успокояващ горски пейзаж. В него са се пренесли персонажите. Някой все още вярва, че само естествената и нематериална среда има силата да успокои бунтът на машините. Финалът обаче настъпва с изгасването на последната светлина. Куклата-чудовище успява да духне малка горяща свещ, макар и със завързани очи. Надеждата потъва в тъмнина, „жизненото пространство“ – също.
Текст: Илко Ганев
- Categories:
- Световен театър в София 2015