„Репетиционният процес в Театър „Атис“ не е осъществяване на драматургична концепция; той е приключение – пътуване към пейзажа на паметта, търсене на изгубените ключове към единството между тялото и речта, към словото като естествено единство.“

Хайнер Мюлер, юни 1987 г., Берлин

Теодорос Терзопулос, основателят на Театрална група „Атис“, е световно признат гръцки театрален режисьор, космополитен артист в един зараждащ се свят на мултинационални форуми и същевременно авторитарно управление. Неговият театър – независимо дали се занимава с древногръцката класика, с Хайнер Мюлер или Бертолт Брехт – е плод на изгнаническо съзнание, формирано от историческата траектория на Европа през ХХ век; опит за представяне на колективната травма, загубата, паметта и забравата.

 

През XXI век, с представления като „Антигона“ във Филаделфия, „Вакханки“ в Тайпе, „Агамемнон“ в Пекин,  „Вакханки“ в Москва и „Краят на играта“ в Санкт Петербург, Терзопулос сякаш последователно влиза в диалог с прочутото предсказание на Самюъл Хънтингтън, че „разломните линии между цивилизациите ще бъдат бойните линии на бъдещето“.

Специален акцент в програмата на Световен театър в София 2026 година е спектакълът „В очкване на Годо“ на Теодорос Терзопулос на голямата сцена на Народен театър „Иван Вазов“ на 7 юли. 

Гостуването на „В очакване на Годо“ ще бъде първо показване на живо в България на постановка на големия режисьор и се осъществява в сътрудничество с Италиански културен институт в София.

 

В „Завръщането на Дионис“ — книгата, в която описвате своя актьорски метод (2015) — често цитирате Хераклит, гръцкия философ на всеобщия поток и единството на противоположностите. Като театрален режисьор, започнал кариерата си през 70-те години и продължаващ активно и през XXI век, как се справяте с непрекъснато променящия се свят?

 

Светът се променя заедно с нас и когато държим очите си отворени, сетивата си изострени и най-вече любопитството си живо, можем действително да вървим редом с времето, да бъдем неразделна част от него, а не сила, противопоставяща се на него. Художникът съществува и действа във времето; той живее, усеща, страда, реагира. Живее в потока на времето, както казва Хераклит. Живее в природата, в любовта, в хаоса, в съмнението; в отрицанието и самоотричането.

 

Вие започвате с изучаване на метода на Брехт в Berliner Ensemble, но младостта ви е белязана по-силно от „отцеубиеца“ — както сам се наричаше — Хайнер Мюлер. Кого „убихте“ вие като артист?

 

Подобни решения не са напълно осъзнати. Артистът усвоява принципите на своя учител/баща и след това сам става баща. За мен фразата на Хайнер Мюлер е драматична — производна на древногръцката трагедия. Харесва ми да вярвам, че става дума за поток; ние сме част от естествен поток, уловени в мрежата на предателството, която е мрежата на прогреса. Това е естествен прогрес, който усвоява едни принципи, докато потиска други. Мюлер може да е „убил“ Брехт, но аз не убих Мюлер, защото всяко убийство е вид самоубийство. Медея например убива децата си и така убива себе си. Аз действам на ръба на опасността — до самия край.

 

Представихте се пред гърците и международната публика най-вече като новаторски режисьор на древногръцка трагедия. Какво е трагедията за вас през XXI век?

 

Представих се чрез трагедията, но не се опитах да я модернизирам. Направих задълбочено изследване на жанра и стигнах до онтологичното; именно там открих и неговото вродено политическо измерение. Дълбочината обединява векове и народи.

 

А какво е Брехт днес? Току-що поставихте „Майка Кураж“ в Александринския театър в Санкт Петербург.

 

Същото важи и за Ибсен, Стриндберг — поставих „Госпожица Юлия“ през 2008 г. — и за всички големи драматурзи. Търся голямата идея, онтологичната идея, онова, което е по-голямо от всекидневния живот. В този смисъл Брехт много ме интересува, но аз го вграждам в трагедията. Самият той казваше, че „Майка Кураж“ е трагедия. Макар образът на Анна Фирлинг да е изграден натуралистично, структурата на пиесата е трагична. Аз дадох метафизичното измерение на войната, търговията и религията; метафизиката като алиби.

 

Каква според вас е ролята на театъра в живота? Смятате ли, че той откликва адекватно на съвременните ни страхове?

 

Изкуството ни помирява със смъртта. Думата „смърт“ е била използвана толкова често от древните гърци, че е станала част от живота — нещо обичайно. Изкуството ни помирява със смъртта и така започваме да обичаме живота повече. Живота в най-истинския му смисъл: да бъдеш с другите и за другите. Така че именно страхът от смъртта, а не загубата или страхът изобщо, ни кара да създаваме изкуство.

 

Театърът има огромна сила и тя е свързана с тялото: дъхът на живия организъм на сцената се слива с този на зрителя, а зрителят търси именно тази жива връзка. Театърът въздейства по-цялостно, стимулира и провокира много повече.

 

Има ли нещо в изкуството и/или политиката днес, което ви тревожи?

 

Постоянно съм тревожен, но това не е бреме. Наблюдавам проваления експеримент на глобализацията, проваления експеримент на глобализирания постмодернизъм, който заедно с търговията беше наложен върху страни с различни традиции. За известно време това помагаше на фестивалите и боксофиса, но днес изкуството, театърът и самите хора са в криза. Единствената връзка на хората е с посредника — компютърния екран, образа, спектакъла. Технологията отслабва сетивното ни възприятие и ние вече не чувстваме, не скърбим, не се страхуваме. Това ме тревожи и се отразява в изкуството ми.

 

Има спектакли, които казват на зрителя „Аз съм като теб“, а други — „Аз съм другият“. Може ли режисьорът в крайна сметка да формира вкуса на публиката?

 

„Аз съм като теб“ е основната концепция на комерсиалното изкуство, на боксофиса — продължение на естетиката на телевизионните сериали. Това е удобно както за пазара, така и за зрителя, който не влиза в конфликт със самия себе си. Забавно е, но не и образователно.

 

„Аз съм другият“ означава да разпозная другото си аз и другия, чужденеца. Това е труден процес, който изисква образование и чувствителност. Изискващ е и за самия артист. Но когато се случи, е освобождаващ и затова — истински въздействащ. Разпознаваш другия — който може да бъде и собственото ти отражение в стъклото, а може дори да счупиш това стъкло. Но всичко това принадлежи към естетиката. В естетиката всичко намира оправдание, дори политическото намерение. Аз съм за това.

 

Вие сте грък — човек от малка държава, която днес е обсъждана повече заради икономическата си криза и корупцията, отколкото заради постиженията си в изкуството, науката и литературата. Каква е позицията на режисьор от малка страна на международната сцена?

 

Онези, които ни наричат корумпирани и произволно лепят това определение върху целия гръцки народ, са хората, дълбоко въвлечени в мелницата на неолиберализма. Те нямат интерес към изкуството. Но малцината, които обичат изкуството, които обичат класическа и съвременна Гърция — включително нейните грешки — дават много по-внимателни отговори. Но, както казах, те са малцинство. Днес в света властва популизмът.

 

Всяка бедна страна е победена страна. Има много държави, които от векове не успяват икономически да стъпят стабилно на краката си. Но те имат богато културно наследство, дълбока памет. Изкуството на победените страни, голямото изкуство на победените, е по-важно от това на победителите. Опитвам се да бъда именно от тази страна. Не вярвам в културния империализъм на богатите индустриални държави. Мога да водя диалог с тях, но не мога да бъда част от тази схема, защото тя не създава памет, а служи единствено на преходното.

 

Умберто Еко твърди, че „културата е криза“ и вижда кризата като необходима предпоставка за културно развитие. Споделяте ли неговия оптимизъм?

 

Кризата е постоянна и за мен е неразделна част от изкуството. Изкуството изследва ежедневния живот в криза, за да се издигне над него. Кризата е основата на изкуството. Всички тези години на неолиберализъм и комерсиализация бяха години на прикриване. Именно тук конфликтът ни е необходим. Този сблъсък може да ни отведе другаде.

 

В Съединените щати избирането на Доналд Тръмп за президент принуди артистичния елит да се събуди и да заеме ясна позиция — имам предвид случаи като Мерил Стрийп, Кристо и други. Художниците са призовани да излязат от пашкула на собственото си автоцитиране. Как вие лично се справяте с тази отговорност днес?

 

Тръмп представлява определен тип политика. Той е конкретен, видим знак, срещу който човек може да протестира и да се бори. Но артистите трябва да бъдат будни и да реагират дори когато няма ясно видим виновник, защото такъв винаги е съществувал през вековете. Това, което се случва днес в Съединените щати, аз виждам като проявление на попарта и популизма.

 

 

by Penelope Chatzidimitriou

Интервю на Пенелопе Хадзимитриу, преведено от Деница Езекиева за списание „Култура“, юни, 2026 година