17 юни, 2024

Андрю Скот – изумителният Ваня

„Ваня“ е постановка на британския режисьор Сам Йейтс по текста на Чехов в адаптацията на Саймън Стивънс от програмата на фестивала „Световен театър в София“. Последната прожекция е на 26 юни. Ако обичате театър, Чехов или британската школа, сигурно вече сте гледали поне едната от двете предишни прожекции. Ако не сте, гледайте последната.
Някъде четох, че Антон Павлович си представял „Вуйчо Ваньо“ като моноспектакъл. Не знам дали това твърдение е истина, но в ръцете (тялото, лицето, сърцето, ума) на по-неопитен или по-неталантлив актьор от Андрю Скот, едновременното въплъщаване в седем роли би било твърде рисковано начинание. Решението един човек да изиграе всички персонажи ме подразни дори да е в съгласие с намеренията на Чехов. Стори ми се излишно и арогантно, проява на показност, хюбрис ако щете. Скот, известен на зрителската ни публика с ролята на професор Мориарти от сериала на Би Би Си „Шерлок“ (където партнира на Бенедикт Къмбърбач и Мартин Фрийман), не знае или нехае за потенциалните опасности. Играта му е забележителна със способността да влиза и излиза в персонажите като shapeshifter от фентъзи роман – незабележимо, гъвкаво, несхематично, на ръба на закачливото, но никога отвъд него. Седем действащи лица, а Скот няма кутийка за всеки, която декламативно и декларативно да отваря, да населява и да напуска. Знаеш, че е един или друг, но не забелязваш кога е настъпила трансформацията. Шевовете не личат, стрии няма. Предвид факта, че всичко се случва в бързи, понякога непоносимо тъжни, друг път яростни диалози, постижението му е наистина впечатляващо.
Текстът на Чехов с подзаглавие „Сцени от един селски живот“ е толкова близо до обсесиите, неврозите, страданията и дилемите на съвременниците ми (и което е по-важно от моя гледна точка, моите собствени), че трайно оцвети настроението и мислите ми. Мерител на екзистенциалния студ още преди да потръпнем от първия му полъх, Чехов утешава неутешимите по наистина безутешен начин – увещавайки ги да приемат непоносимата лекота (празнота) на битието като неизбежност и да намерят смисъл в действието, а не в резултата, в процеса, а не в целите и равносметката на живота си. Как е доловил и осмислил всичко това в степите на предреволюционна Русия е въпрос, на който не намирам лесен отговор. Всякакви обяснения, които включват месианско почвеничество, препратки към лекарската му практика или способността му да лавира, за да избегне цензурата са ми недостатъчни. Чехов е ясновидец, Касандра на новото на смъртното ложе на старото. Гледайте постановката.“

Явор Сидеров, политолог и преводач

 

“Vanya” е изумителен моноспектакъл, може би най-добрият, който съм гледал и смятам да присъствам и на следващата прожекция. Андрю Скот изгражда собствен, авторски темпоритъм на цялата пиеса, като ясно си личат хилядите пластове, на които работи. Той е като оголен нерв, виждаш като през лупа чувствителността на всеки герой. Бях на ръба да се сдобия с билет за един от спектаклите на живо, когато бях в Лондон през ноември, но може би това е първото представление, за което се радвам, че гледах на запис, защото имах възможността да наблюдавам близките планове в гениалната му, детайлна игра, която комбинира гротескни едри жестове и крайно минималистични средства.
Най-силно впечатление ми направи чувството за хумор и изявения наивитет при интерпретацията на персонажите. Спомням си как на фестивала “Аполония”, докато присъствах на уъркшоп на Галин Стоев по пиесите на Чехов, самият Галин, в моментите, в които сам се разиграваше, интерпретираше по сходен начин героите – често крайно гротескно, като малки, тръшкащи се деца, на които са им взели любимите играчки. Може би затова на моменти правех препратки към представлението “Oncle Vania” на Галин, на което имах възможност да присъствам в Odéon Théâtre в Париж.
Гледах на спектакъла като на деконструкция на пиесата, в която концентрирано се виждат най-искрените, детински черти на героите и мотивите им за действия. Изключително много ми допадна потокът от бърборене между различните персонажи, характерно за Чехов. И обратното – моментите, в които Андрю Скот парира майсторски това бърборене с паузи на най-парадоксалните, неочаквани места. С една дума – учебник. Смея да твърдя, че “Vanya” ще остане като едно от знаковите произведенията на века. “
Димитър Ангелов, актьор

„Не мога да реша кое е по-добре – да прочетеш пиесата преди да гледаш представлението, или да запазиш някаква илюзия, че ако не го направиш, ще гледаш нещо непознато. Не, вълнението от спектакъла няма връзка с това. Защото ето появява се някой, който има идея да постави „Вуйчо Ваньо“ на Чехов (а това ако не сме го чели, сме го виждали разтрошено на части в други произведения) и всички роли да се изиграят от един актьор, и, както казва преводачката Иглика Василева –  Iglika Vassileva, този някой трябва знае, че съществува такъв актьор. Защото без Андрю Скот идеята му не би била осъществима. И независимо дали си се подготвил, а си чел пиесата преди време, този актьор ще те развълнува по нов начин, а накрая ще се просълзиш не от текста на Чехов – това няма как да не се случи, а от това, че има толкова талантлив актьор, при когото реплики като „англичаните не могат да разберат руската литература“ нямат никакво значение.
Та ако нямате все още билет за прожекцията на „Вуйчо Ваньо“ от Чехов с Андрю Скот в Дом на киното, може би все още може да си купите за третата, допълнителна дата на 26 юни. Благодарение на World Theatre in Sofia / Световен театър в София, които са организаторите, тази вечер беше най-вълнуващото ми преживяване за тази година. За миналата беше „Лов на вещици“ пак от тяхната програма, а преди това „Леополдщат“ на Том Стопард. Понякога щастието е много лесно.“
Гергана Димитрова, издателство „Лист“